Постинг
22.08.2015 19:29 -
почти светло, почти тъмно
Събуждам се рано в съботната сутрин, а в стаята ми е почти светло, но и почти тъмно.
Такова време винаги ме връща назад в детството ми. Сякаш отново съм на 10 и след броени дни ще тръгна на училище. Сякаш ей сега мама ще дойде да ме събуди, ще ми помогне да се облека и ще ми връчи букета за класната.
Времето е виновно. То си играе със спомените ни и ни връща в едни по-безгрижни дни.
Спомням си как не исках да ходя на училище, стомаха ми се свиваше , а лятото ми напомняше за себе си само по белезите, които все още се личаха по колената ми. Колко много спомени връхлитат ума ми само за няколко минути, а аз все още съм в леглото си... В почти светлата, в почти тъмната стая. Ставам, правя си кафе и фреш...
Вече не съм малкото момиче, което чакаше съботната сутрин, за да може да пие мляко с какао заедно с малкото си братче докато гледат анимация с часове...по боси крачета. Стъпвам отново с боси крака по студените плочки в кухнята, около мен ухае на току -що направено кафе, а в ума си съм в ученическите години. Колко много искаме да пораснем, да правим всичко като големите, а когато това време дойде, сякаш все още не сме достатъчно големи, за да започнем зрелия си живот. Времето минава сякаш щракване на пръсти, сякаш вместо да държим цветен тебешир и да рисуваме дъга, трябва да държим живота, парите, емоциите и хората около себе си здраво.
Сякаш само мигване на окото и белезите по коленете от щурите игри ги няма, но на тяхно място са се появили нови белези...белезите по сърцето. "Такъв е животът" ще кажеш и ще бъдеш прав, но аз знам една магия.
Когато навън е мрачно и сърдито, а аз съм в моята стая отново съм хлапе.
Да, в мислите си съм в детските дни... в забавните игри и неспирните усмивки. Няма ги драмите и тревогите.
Няма ги страховете и колебанията.
Съботата е ден за игра и стоене по боси крака. А в стаята ми отново е почти светло, но и почти тъмно.
Такова време винаги ме връща назад в детството ми. Сякаш отново съм на 10 и след броени дни ще тръгна на училище. Сякаш ей сега мама ще дойде да ме събуди, ще ми помогне да се облека и ще ми връчи букета за класната.
Времето е виновно. То си играе със спомените ни и ни връща в едни по-безгрижни дни.
Спомням си как не исках да ходя на училище, стомаха ми се свиваше , а лятото ми напомняше за себе си само по белезите, които все още се личаха по колената ми. Колко много спомени връхлитат ума ми само за няколко минути, а аз все още съм в леглото си... В почти светлата, в почти тъмната стая. Ставам, правя си кафе и фреш...
Вече не съм малкото момиче, което чакаше съботната сутрин, за да може да пие мляко с какао заедно с малкото си братче докато гледат анимация с часове...по боси крачета. Стъпвам отново с боси крака по студените плочки в кухнята, около мен ухае на току -що направено кафе, а в ума си съм в ученическите години. Колко много искаме да пораснем, да правим всичко като големите, а когато това време дойде, сякаш все още не сме достатъчно големи, за да започнем зрелия си живот. Времето минава сякаш щракване на пръсти, сякаш вместо да държим цветен тебешир и да рисуваме дъга, трябва да държим живота, парите, емоциите и хората около себе си здраво.
Сякаш само мигване на окото и белезите по коленете от щурите игри ги няма, но на тяхно място са се появили нови белези...белезите по сърцето. "Такъв е животът" ще кажеш и ще бъдеш прав, но аз знам една магия.
Когато навън е мрачно и сърдито, а аз съм в моята стая отново съм хлапе.
Да, в мислите си съм в детските дни... в забавните игри и неспирните усмивки. Няма ги драмите и тревогите.
Няма ги страховете и колебанията.
Съботата е ден за игра и стоене по боси крака. А в стаята ми отново е почти светло, но и почти тъмно.
Вълнообразно
Няма коментари
